Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.12.2012 17:08 - Размисли
Автор: korleone Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 721 Коментари: 0 Гласове:
0



 

Това, което човек осъзнае, от него може да се освободи. Човек може да възтържествува само над това, което познава. За нашите неуспехи и поражения е виновно единствено невежеството. Поражението е породено от тъмнината; когато има светлина, неуспехът е невъзможен - светлината се превръща в победа.

Ето първото, което искам да ви кажа за смъртта - няма по-голяма лъжа от смъртта. И все, пак тя изглежда истина. И не само изглежда, тя изглежда най-важната истина в живота.  Сякаш целият живот е заобиколен от смъртта. Независимо дали забравяме за нея, или предпочитаме да не я забелязваме, тя си остава наблизо. Смъртта и по-близо до нас от собствената ни сянка.

Целият ни живот е изграден върху страха от смъртта. Именно той е създал обществото, нацията, семейството и приятелите. Той ни заставя да преследваме цели и честолюбиво да се  стремим към по-високо положение. И най-удивително от всичко е, че дори нашите богове и храмове са издигнати поради страх от смъртта. Страхувайки се от смъртта, хората коленичат и се молят. Страхувайки се от смъртта, хората се молят на Бога, събрали ръце и вдигнали ги към небесата. Няма нищо по-лъжливо от смъртта.

Затова какъвто и живот да създаваме, ако вярваме в истинността на смъртта, той става лъжлив.

Как да познаем лъжливата природа на смъртта?

Как да разберем, че смърт няма? Докато не узнаем това, страхът ни няма да премине. Докато не познаем лъжливостта на смъртта, животът ни ще си остане лъжлив.

Докато запазваме страха си от смъртта, не може да има истински живот. Докато треперим от страх пред смъртта, няма да се мобилизираме и да изживеем истинския си живот.

Могат да живеят само тези, за които сенките на смъртта са изчезнали завинаги. Как може да се живее с изплашен и треперещ ум? И ако смъртта с всяка секунда изглежда все по-близо, възможно ли е да се живее? Как можем да живеем?

Независимо колко си затваряме очите пред смъртта, в действителност никога не я забравяме напълно. Ако изнесем гробищата извън града, това нищо не променя - смъртта пак ще ни показва своето лице. Всеки ден умира един или друг човек; всеки ден някъде настъпва смъртта и разтърсва самата основа на нашия живот.

Където и да се срещнем със събитието смърт, ние винаги осъзнаваме собствената си смърт. Оплаквайки нечия смърт, ние плачем не само за неговата смърт, но и за мисълта за нашата собствена. Нашето страдание, болка и отчаяние е предизвикано не само от чуждата смърт, но и от очевидната възможност за нашата собствена смърт. Всяка смърт се явява и наша собствена. А докато сме заобиколени от смъртта, как можем да живеем? Невъзможно е да се живее така. Така не можем да разберем какво е животът - неговата радост, неговата красота, неговата благословия. И никога не стигнем до храма на Божественото, до висшата истина на живота. Храмовете, създадени поради страха от смъртта, не са храмове на Божественото. Молитвите, родени поради страх от смъртта, не са молитви към Бога. Само този, който е изпълнен с радост, достига храма на Бога.

Царството Божие е изпълнено с радост и красота, но камбаните на Божия храм звънят само за тези, които са свободни от всички видове страх, за тези, които са станали безстрашни. Тъй като сме свикнали да живеем в страх, казаното ни изглежда трудно и дори абсурдно - само едно от двете може да бъде правилно. Запомнете, ако животът е истинен, тогава смъртта не може да бъде истинна, а ако е истинна смъртта, тогава животът няма да бъде нищо повече от сън, лъжа; тогава животът не може да бъде истинен. Двете не могат да съществуват едновременно. А ние се вкопчваме едновременно и в двете. Чувстваме, че сме живи, и в същото време чувстваме, че сме мъртви.

Чувал съм за факир, който живял в отдалечена долина. Много хора идвали при него с въпроси. Веднъж дошъл един човек и помолил да го научи какво са животът и смъртта.

Факирът казал:

- Каня те да научиш истината за живота; вратите ми са отворени. Но ако искаш да научиш за смъртта, иди другаде, защото аз никога не съм умирал и никога няма да умра.

Аз нямам опит със смъртта. Ако искаш да научиш за смъртта, попитай тези, които са умрели, попитай тези, които вече са мъртви. После факирът се разсмял и продължил:

- Но как можеш да попиташ тези, които са вече мъртви? Ако искаш да научиш от мен адреса на някой мъртъв, не мога да ти го дам. Защото откакто разбрах, че не мога да умра, разбрах и това, че никой не може да умре, че никой никога не е умирал.

Как да повярваме на този факир? Всеки ден виждаме, че някой умира; всеки ден се случва смъртта. Смъртта е висша истина. Тя е очевидна, прониква в центъра на нашето същество. Ти можеш да затвориш очи, но независимо колко е далеч от теб, тя все остава очевидна. Независимо от това, колко се крием от нея и бягаме, тя не ни заобикаля. Как може да се изкриви тази истина?

Някои хора, естествено, се опитват да го направят. Поради страха от смъртта хората вярват в безсмъртието на душите - само от страх. Те не знаят, те просто вярват.

Някои хора повтарят всяко утро, седейки в храма или джамията: "Душата не умира, душата е безсмъртна". Те вярват, че само като повтарят това, правят душите си безсмъртни. Живеят с впечатлението, че смъртта може да бъде избегната с повтарянето:

"Душата е безсмъртна". Смъртта никога няма да изчезне от подобно повторение - тя може да стане лъжа само ако бъде позната.

Звучи много странно, то запомнете - ние винаги признаваме противоположното на това, което продължаваме да повтаряме. Когато някой казва, че е безсмъртен, че душата е безсмъртна, когато го повтаря, той просто знае, знае дълбоко в себе си, че ще умре, че ще му се наложи да умре. Ако е сигурен, че няма да умре, не е необходимо все да повтаря за безсмъртието. Повтаря само този, който се бои. Вижте, хората се страхуват от смъртта в тези страни, в тези общества, в които повече от всичко се говори за безсмъртието на душата. В нашата страна непрекъснато се говори за безсмъртието на душата, но има ли на земята някой, който да се страхува от смъртта повече от нас? Никой не се страхува от смъртта повече от нас! Как да съгласуваме тези две неща?

Могат ли да бъдат роби хора, които вярват в безсмъртието на душата? Те по-скоро ще умрат; ще бъдат готови да умрат, защото знаят, че няма смърт. Тези, които знаят, че животът е вечен, че душата е безсмъртна, първи стъпват на Луната! Първи се изкачват на Еверест! Първи изследват дълбините на Тихия океан! Но ние не сме от тях. Ние не се изкачваме на Еверест, не летим към Луната, не се потапяме в Тихия океан - ние сме от онези хора, които говорят за безсмъртието на душата! Фактически, ние толкова се страхуваме от смъртта, че от страх продължаваме да повтаряме: "Душата е безсмъртна". И живеем с илюзията, че ако го повтаряме достатъчно дълго, ще стане истина. Нищо не става истина чрез повторение.

Смъртта не трябва да се отхвърля с думите, че не съществува. Смъртта трябва да се познава, с нея трябва да се сблъскаш, трябва да я преживееш. Все някога ще ни се наложи да се запознаем с нея. А вместо това продължаваме да бягаме от смъртта.

Как можем да я видим? Виждайки смъртта, ние затваряме очи. Когато по пътя преминава погребална церемония, майката закрива очите на детето, с думите: "Не гледай! Някой е умрял!" Крематориумите са изнесени извън градовете и рядко попадат пред очите ни, за да не бъде смъртта редом с нас, право пред нас. А ако споменеш пред някого за смъртта, той ще ти забрани да говориш.

Веднъж живеех с един санясин. Всеки ден той говореше за безсмъртието на душата. Аз го попитах:

- Ти някога разбирал ли си, че се приближаваш към смъртта все по-близо и по-близо?

- Не говори такива непристойни неща - отвърна той. - Не е хубаво да се говори за такива неща.

Отговорих му:

- От една страна, човек говори, че душата е безсмъртна, а от друга - че е непристойно да се говори за смъртта. Това разваля всичко. Човек не трябва да изпитва страх, не трябва да вижда никакви лоши знамения, няма нищо лошо в това, че говори за смъртта, защото смърт просто няма.

Той каза:

- Макар че душата е безсмъртна, аз не искам да говоря за смъртта. Човек не трябва да говори за такива безсмислени и плашещи неща.

Всички ние правим едно и също  - обръщаме гръб на смъртта и бягаме от нея.

Веднъж чух следното:

В едно село някакъв човек си загубил ума. Денят бил горещ и той вървял по безлюден път. Вървял много бързо, опитвайки се да не се плаши - може да се изплашиш, ако има някой до теб, но от какво да се боиш, когато наоколо няма никой? Всъщност, ние

се страхуваме, когато наоколо няма никой. Фактически се страхуваме от самите себе си, затова когато сме сами, този страх е още по-силен. От никого не се боим така, както от себе си. Страхуваме се по-малко, когато някой ни съпровожда, и повече, когато сме сами.

Този човек бил сам. Много се изплашил и побягнал. А наоколо всичко било тихо и спокойно

- бил горещ следобед, наоколо нямало никой. Когато затичал по-бързо, чул звук на бягащи крака зад гърба си. Изплашил се - може би някой го гони? Тогава в страха си хвърлил бърз поглед с крайчеца на очите си. Преследвала го собствената му сянка, неговата собствена сянка.

Но като видял че го преследва някаква сянка, той затичал още по-бързо. Той така и не могъл да спре, защото колкото по-бързо бягал, толкова по-бързо бягала зад него и сянката му. Накрая си загубил ума. Има хора, които дори почитат побърканите.

Когато хората видели, как той като стрела се щура между дърветата, и си помислили, че вероятно се занимава с някаква велика аскетична практика. Само нощем, когато сянката изчезвала и той си мислел, че никой вече не го преследва, си позволявал да спре. Но с първия нроблясък на деня отново хуквал да бяга. След време престанал да спира дори нощем

- съобразил, че колкото и да е бягал през деня, сянката го е настигнала и на сутринта отново ще го следва по петите. Затова дори нощем не преставал да бяга.

Той се побъркал напълно - нито се хранел, нито пиел. Хиляди хора виждайки, как бяга, го обсипвали с цветя, подавали му хляб и вода. Те все повече и повече се прекланяли пред него, хиляди хора му отдавали почести. А човекът все повече и повече полудявал и накрая паднал на земята и умрял.

Хората от същото село, в което умрял, го погребали под сянката на едно дърво и попитали стария селски факир, какво да напишат на гроба. Факирът написал няколко строфи. Някъде, в някакво село, все още я има тази могила. Прочетете строфите:

"Тук почива човек, който през целия си живот бягаше от собствената си сянка и изразходва напразно живота си, бягайки от нея. Но този човек не знаеше дори толкова, колкото знае надгробният камък  - защото надгробният камък почива в сянката, а не бяга и затова не хвърля сянка".

Ние също бягаме. Можем да се удивим как този човек е бягал от сянката си, но и ние бягаме от сянката си. А само това, от което бягаме, започва да ни преследва. Колкото по-бързо бягаме, толкова по-бързо ни следва, защото е нашата собствена сянка.

Смъртта е нашата собствена сянка. Продължавайки да бягаме от нея, никога не ще можем да спрем и да узнаем, какво е. Ако този човек бе спрял и бе погледнал какво го преследва, може би щеше да се разсмее и да каже: "Какъв човек съм, да бягам от сянката си? Никой никога не може да избяга от своята сянка, никой не може да победи в битката с нея. Това не означава, че сянката е но -силна, затова никога няма да я победим; това просто означава, че няма сянка, а следователно няма и победа. Не можеш да победиш нещо, което не съществува. Затова хората продължават да побеждават смъртта - защото смъртта е просто сянката на живота.

Когато животът се движи напред, с него се движи и сянката му. Смъртта е сянката, която възниква зад живота, а ние никога не искаме да се огледаме и да видим какво е това. Толкова пъти стигаме до изнемога, преживявайки това надбягване отново и отново.

Не сте за пръв път на този бряг - били сте тук и по-рано, може би не точно на този, но на някой друг бряг. Може би тялото ви не е било същото, но надбягването е било същото.

Навярно краката са били други, но надбягването е било същото. Живеем много животи, носейки със себе си страха от смъртта, и все не намираме сили да осъзнаем, нито да видим това. Толкова ни е страх, когато приближава смъртта, когато всички сенки се сгъстяват около нас, че от страх губим съзнание. По правило, никога не оставаме в съзнание в момента на смъртта. Ако поне веднъж някой остане в съзнание, страхът от смъртта ще изчезне завинаги.

Ако поне веднъж човек е способен да види как протича умирането, какво е смъртта, какво се случва в действителност, следващият път не би се боял, защото смърт няма. Не че ще е победил смъртта - можем да победим само нещо, което съществува. В познаването смъртта изчезва и не остава нищо, което може да бъде победено.

Много пъти сме умирали, но всеки път, когато се е случвала смъртта, сме губили съзнание. По подобен начин лекарят или хирургът ви поставят под наркоза преди операцията, за да не чувствате болка. Ние толкова се страхуваме от смъртта, че в момента на смъртта доброволно губим съзнание. Губим съзнание точно преди смъртта.

Умираме безсъзнателни и след това се раждаме в състояние на безсъзнателност. Не виждаме нито смъртта, нито раждането, и затова никога не можем да разберем, че животът е вечен. Раждането и смъртта не са нищо повече от крайпътни страноприемници, в които се преобличаме и сменяме конете си. В стари времена не е имало железници, затова хората пътували с каляски с конски впрягове. Пътували от едно село до друго и когато конете се уморели, ги заменяли със свежи в страноприемниците, а след това отново ги сменяли в следващото село. Всички тези хора, сменяйки конете си, никога не осъзнали, че това, което правят, е подобно на смъртта и новото раждане.  Но сменяйки конете, те оставали в пълно съзнание.
Понякога се случвало някой конник да пътува пиян. Оглеждайки се наоколо в такова състояние, той се удивявал колко различно изглежда всичко. Чувал съм, че веднъж един пиян конник дори казал:
- Може би са ме подменили? Този кон не прилича на коня, с който тръгнах. Може би и аз самият съм станал друг човек?

Смъртта и раждането са просто станции, на които се сменят впрягове, където се оставят старите, уморени коне и се впрягат нови. Но и двете действия се извършват, когато сме в безсъзнателно състояние. А човек, чието раждане и смърт преминават безсъзнателно, не може да живее съзнателен живот - той действа полусъзнателно, живее в полусънно състояние.

Искам да кажа, че е много съществено да се види смъртта, да се разбере, да се познае. Но това е възможно само когато умираме - човек може да види смъртта само когато умира. Как да го направиш сега? Ако човек види смъртта само в момента на смъртта, не е възможно да я разбере - защото в момента на смъртта той губи съзнание.


ОШО

 




Гласувай:
0
0


Вълнообразно



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: korleone
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 4572
Постинги: 1
Коментари: 0
Гласове: 1
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031